Мелниците са първите механични съоръжения, които използват за двигател водната сила и получават популярно име – воденици.
Може да се каже, че през XVIII-XIX в. не е имало селище, което да няма в своето землище една или няколко воденици. Броят на мелниците само в Дунавския вилает през 1869 г. е възлизал на 679.

В зависимост от начина на задвижване, мелниците на територията на Централен Балкан се делят на два вида: караджейки и долапкини.

Когато водното колело е водоравно и задвижването става от улей, при което от значение е силата на водата, воденицата е караджейка. При втория вид задвижването се осъществява от горноналивно отвесно колело, което е преградено като кофички и задвижването е от тежестта на водата.

Досега в научната литература, в публикациите, свързани с воденичарството, са проучвани водениците като технически съоръжения, техните функционални особености и местоположение. Благодарение на специалистите-етнографи от Аек „етър” са локализирани водениците по горното течение на река Янтра и тяхното значение за икономическото развитие на района. Чрез теренни проучвания на музеите в габровска област от 70-те, 80-те и 90-те години на ХХ в. са събрани частични информации за съществуването на водни съоръжения и в частност на воденици в габровско от края на ХVІІІ в. до наши дни.

Освен непълния характер на съществуващата информация, затруднения поражда фактът, че в публикуваните официални данни 138 след освобождението, водениците се споменават без да бъде определен вида им. например в търговско—индустриалния алманах, издаден през 1911 г. за севлиевска околия, Дряново и Габрово, са посочени мелници с имената на техните стопани, без да е уточнен вида им.

Дълго време водениците се строят и функционират най-вече за задоволяване потребностите на местната общност. Те са собственост на един род или са юрташки (орташки). след освобождението, те вече се причисляват към зараждащите се индустриални предприятия, а държавата насърчава и подпомага модернизирането на поголемите.

В началото на хх в. с въвеждането на парната машина като двигателна сила, а по-късно на моторите и електричеството, започва строеж на мелници без ползване на водната сила. новите мелници, обзаведени с валцове и система от сита, отделят люспата от ситното брашно, което е от сърцевината на зърнените храни. така се получава хубавото брашно, от което става белият хляб.

Процесът на обновяване на частните мелници спира през декември 1947 г., когато са национализирани едрите мелници. темата е принос към проучването на воденичарството в габровско в края на ХІХ – до 70-те години на ХХ век, като акцентът е поставен върху функционирането на съоръжението и върху подготовката, поддръжката и обслужването на най-важната част от мелничния механизъм – воденичните камъни.

Интересна при воденичарството е дяловата собственост, която може да бъде наследствена или на съсобственици. Собствеността върху воденицата се дели на камъни и като изключение някой притежава повече от един камък. тя се разпределя така, че всеки собственик, в зависимост от дела си, има право в определен брой дни или часове да мели собствена храна.

Така например по пътя на онаследяване…

Бойченската воденица, строена около 1780 г. от трима жители на с. Бойчетата, през 20-те години на XX в. има 70 души собственици. За периода 1920–1922 година най-голям дял, изразен в денонощия (16) има Стефан Йосифов станчев от с. Бойчетата. В същото време има собственици с по едно-две денонощия. 

Дяловата собственост в стокенския край се казва право на “исиета”. Дядо Радю Радев от с. Горно Селище държал 2 исиета – имал право да мели 2 дни и 2 нощи в Драшковата воденица, но бил “юртак” (съсобственик) и в още две воденици. подобен е случаят при унаследяване, разказан от Добри Колев от с. Стоките. Воденицата се е намирала в края на селото. строена е след наводненията през 1939 г. Д. Колев разказва, че воденицата е правена от баща му – Кольо Добрев стоянов – ковач, за което той е имал 10 дена дял във воденицата. през 1958 година вече 40 „юртаци” имат дялова собственост в нея. 

При покупко-продажба на имоти или делба на земи и гори, в нотариалните актове се записва и дяловата съсобственост на воденицата в дни и часове. Когато собственик или съсобственик мели зърно на друг селянин, който няма дял, услугата се заплаща в натура уем, който в разглеждания период е 3–4 кг на 100 кг зърно (края на ХІХ век).

Обикновено името на воденицата се свърза с името на собственика – Геньовската, на Дядо Костадин, Партеневата (горното течение на р. Янтра), дяда Дончовата воденица (с. Вонеща вода) или на населеното място – Бойченската, Варчовската, Гъзурската (по горното течение на р. Янтра), Делийската воденица (с. Рачевци, тревненско).

Друг интересен случай разказва д-рКконстантин Вапцов, запознаващ ни с историята на Габрово след освобождението. „ …дядо Петко обикаляше с каруцата си целия град, за да събира от къщите чувалите с жито, което мелеше във воденицата при Баев мост, която се беше прочула, че мели ситно и дядо Петко никога не пускаше брашно на току-що кован камък, дето не мине на него няколко чувала ярма. А знаете ли колко е лошо брашното на прясно кован камък?

Хлябът хруска като ли че ядеш пясък, а не хляб. по това време брашнарски дюкяни почти нямаше и всеки си купуваше жито на пазаря и го пращаше на воденица да се смели. на пазаря донасяха и готово смляно брашно, ала малцина се лъжеха да си купят и то като месят предварително питка от него и видят какъв е хляба. Но да не се разбере, че воденицата е била на дядо Петко – работник беше той в нея”.

Действително за доброто функциониране на съоръжението и качественото смилане на зърното изключително важна е ролята на воденичаря и стопанисваните от него воденични камъни. те се доставят от каменоделците. В габровско воденични камъни са вадени в местността “тепавиците” (сега сградите на завод „капитан дядо никола”), в местността “турлата” край Бузлуджа и от с. Бузов град – казанлъшко; на р. Багрещица (с. Стоките, Севлиевско).

За съоръженията по горното течение на р. Янтра камъни се вадят от кариера под местността курвина могила над сапатовец. С течение на времето се оказва, че, камъните вадени над сапатовец, не са качествени и тяхното използване спира. 
Технологията за добиване на мелнични камъни е представена подробно от стефан Александров.
„На север от стария мост край Капитан дядо Никола (м. Тепавиците – б.а.) на скалата в дъното на реката се виждат няколко кръгови издълбавания. Дълбочината им е 30–40 см. – диаметър 1 м. Воденичните камъни не се откъртват с взрив, тъй като от него се явяват пукнати и при въртенето кръговете се разпадат. След като се установи подходящата скала, очертавал се кръгът на бъдещия воденичен камък.

На 20–25 см. Навън от него се очертавал втори, по-голям кръг. Малкият се сечал отвесно, до дебелината на искания воденичен камък. След това по периферията му започвали да набиват под наклон малки клинове – пункети. Забиването ставало последователно, бавно и внимателно – милиметър по милиметър. Това продължавало 20–30 дни, докато кръглият камък се отпори, с голям “тумбак” отдолу. После камъка се изглаждал, пробивала се дупка за оста. Вдлъбвали се и радиалните му канали, които към периферията се разширяват, намаляват дълбочината си и стигат
до нула”. 
Когато воденичните камъни са самородни (по-късно започват да се правят и циментови), те трябва да бъдат различни – долен (полют) и горен (по-мек). на такива камъни в габровско се казва “руда” тъй като се изсичат от природна руда. Белезникавата руда е по-хубава, а синята по-лоша. Долният камък трябва да бъде от по-твърда руда, а горния – от по-мека. от тук идва и изразът “Два остри камъка брашно не мелят”.

За да се пробва дали рудата става, се отсича една чавия (парче) и се глади на главата на косата. Ако реже косъма, значи камъкът е хубав. 
Ако диаметърът на камъка е над 90 см. и замахът е по-голям, то долният воденичен камък е с дебелина 40–50 см. горният е по-тънък.
Когато диаметърът на колелото е 80–85 см., дебелината на долния камък е 25 см., а на горния 20 см. В по-ново време, ако се износи камъкът, може да се напласти с бетон, марка 600. 

Преди да бъдат поставени воденичните камъни на тях се слагат железни обръчи. понякога самият камък има шупли и след дълга употреба може да се пукне. Обръчите го задържат и по този начин удължават използването му. обръчите се поставят от майстори бъчвари. поддържането на воденичните камъни се извършва от воденичаря. Ако воденицата работи денонощно, горният камък трябва да се кове на три-четири дни. Той се кове целия радиално, докато Воденичарството в Габровско в края на ХІХ – до 70-те години на ХХ век.

Долния се прави радиално само 20–30 см., а другата част се кове на точки, шахматно. Причината за разликата се крие в това, че камъните не мелят в средата. Те мелят само в краищата и тази грапавина помага на камъка да изхвърля брашното навън. камъните се коват отвън навътре към оста. коването се извършва с воденичарски чук с назъбена повърхност и с обикновен чук и шило.

Най-хубаво се мели сухото зърно. понякога, когато се сложи сурова царевица или жито, камъните се подмазват (замазват). Тогава, за да не се наковават камъните, воденичарят прибягва към една хитрост – той пуска черупки от орехи, за да премахнат замазаното брашно „…ей тъй една шепка се пуска – така се прави, за да не се наковават камъните”.
Много са тънкостите и хитростите в занаята – от изобретяването на технически подобрения, до практически съвети за функционирането и поддръжката на съоръжението. Те са доказателство за рационалния ум и изобретателност на нашите предци. Многобройни са и пословиците, и поговорките, свързани с воденичарството. Но, за съжаление, още няма опит за цялостно проучване на занаята и неговото присъствие в поминъка и фолклора на балканджията.

автори: Росица Бинева, Пенка Колева

Библиография
1. ААЕК „Етър”, отдел поминък, І, Габрово, 1979 (информатори – Цанко Братванов, с. Стоките, Иван Колев, с. Селището, Иван Дянков, с. Селището, Добри колев, с. Стоките)
2. ААЕК „Етър”, отдел “поминък”, ІІ, Габрово, 1998, 63–64 ( информатор – лазар Донков, гр. Габрово).
3. Александров, ст. 1984. как се правят мелнични камъни. В “Балканско знаме” 10.02.1984 г., бр. 4202, с. 7, ТД-ДА – Габрово, ф. 1371 а.е. 56.
4. Богданов, п. 1973 Белица през вековете – т. 2, с. 325, оист. 1432. Воденичарството в Габровско в края на ХІХ – до 70-те години на ХХ век
5. Вапцов, К. Габрово след освобождението. ТД-ДА – Габрово, ф. 780-к, оп. 1, а.е. 55.
6. Изложение за състоянието на севлиевско окръжие от септември 1889 г.
7. Илиева, В. и Ст. Станчев. 2009 горното течение на река Янтра за развитието на занаятите (последните десетилетия на ХІХ в.) – под печат.
8. Лилова, ив., 2006 р. Янтра като етнопсихологическа селищна граница
9. Каменкина, и. 1982 материали от Четвърта краеведческа конференция, ІІ, Трявна. един кът от тревненската община (проучване на фъревския край)
10. Косева, К. и Д. Тодоров. 1990. град Плачковци и Мините. 
11. Станчева, А. 1996. експониране на техническите паметници в музеите на открито и етъра. В: етнографски сборник, ІІ, с. 58–78.
12. Търговско-индустриален алманах, издаден през 1911 г.
13. ф-смрЗи – Трявна – нсп ф, п. №524, кольо м. Прозорков – история – за създаването, живота, бита и нравите на станчовханската община.
14. ф-смрЗи-Трявна – нсп ф, п. № 529 – Пенчо Георгиев Пенчев, история на с. Рачевци, община Трявна. 2009 г.
15. ф-смрЗи, нсп.ф п № 122 Стари и нови чешми, кладенци, воденици в тревненско.
16. Цонев, Младен. 1976. Мъдростта на старите чаркове. софия.